Седим в къща, която винаги ме е удивлявала с избора на предмети, столове-Макинтош, чииния със знак приличащ на спомен от нацизма, странни чаши в жълто, правени на ръка, в които чаят се смесва с млякото като облак. Познавам Люси МакКензи от резиденцията в Центъра за съвременно изкуство ВИЛС, където за известно време ми беше преподавател. Основател на лейбълът Десембризъм, един от създателите на ефимерният бар Нова Популарна във Варшава през 2003-та, работата й често играе с визуалното наследство на различни стилове, Ар Нуво, Соцреализъм, Сецесион, без да го уронва. Печели важната награда за живопис EAST през 1999, по-късно излага на Биеналето във Венеция, Музеят Лудвиг в Кьолн, Музеят за Съвременно изкуство в Сан Франциско, Тейт Бритън. Днес ще говорим за последният й проект, „Изобретателите на традицията”, субективно изследване на историята на Шотландската текстилна индустрия от 30-те години на 20-ти век насам. В сътрудничество с дизайнерката Бека Липскомб, Люси създава серия от работи, занимаващи се с различието между общоприетата идея за това какво е Шотландско, свързана с традицията и нейният личен опит със стила през субкултурата, от 10 ноември в галерия „L’établissement d’en face”, Брюксел. Освен това ще говорим за репрезентациите на жените, влиянието на музиката върху една линия и безстрашието да направиш нещо лично. Всичко започва с търкулването на котката Дагни върху масата:
Люси МакКензи (от дясно) и Паулина Оловска в бар Нова популярна, Варшава 2003.
Люси МакКензи: Да, обичам да работя така, в самота или с един или двама помощници, концентрирано, но само защото мога да го балансирам с другата практика, на сътрудничеството, която е обхващаща и социална, и се опитва да се ангажира с друг тип публика или пазар. Наистина ми харесва тази идея за артистът, който е близо до занаятчията. Мисля, че това сътрудничество с Бека наистина печели от предишният ми опит, то започна след няколко години приятелство с нея и бившият й приятел Бърни Райд. Познавам я, защото ме потърси като модел за нейните дрехи, но никога не бяхме осбсъждали наистина идеите й, накрая открих колко интересни са всъщност дрехите й, какви са идеите зад тях и нейното поведение в света на модата, което е много необичайно. И ние направихме съвместна изложба, аз я поканих да направи малък павилион, магазин, в самата изложба и тръгна така хубаво, че започнахме да работим заедно.
Александра Чаушова: Имам чувството, че е вашата работа е фокусирана върху женствеността и Шотландското едновременно, беше ми казала, че по-късно си разбрала за връзката на нейните дрехи с феминизма?
Л: Да, странното в Шотландия, особено Глазгоу, не мога да говоря за другаде, понеже там съм порастнала, е че е прекрасно място, но все още страда от дългогодишните лоши отношения между мъжете и жените и един вид мачизъм, мачо културата на работническата класа. Наскоро прочетох една книга „Призрачно село” от историкът Йан Спринг, която се занимава с начина, по който Глазгоу е представян от фотографи в деветнайсти век и режисьори, писатели и художници до момента в 1990, когато става „Европейска столица на културата”. Мисля, че е първият Британски град, който носи тази титла, нещо, което предизвика огромна промяна в града, в това как самият той се възприема и как е възприеман отвън . И това е една прекрасна книга, но мисля, че само една жена е спомената вътре. Една или две. Драматуржката Лиз Локхед и една писателка. И това е писано през 1990, така че си помислих, О Боже, тогава какво се е променило? Има много жени, които творят и много от тях го правят добре, но мнозинството от жените в изкуството са все още с административна роля, а наистина уважаваните звезди, състоятелни и канонизирани, са мъже. Така че ние бяхме много щастливи да направим проект, който се занимава с изобразяването на Глазгоу от женска гледна точка. Определено има публика, за да може това да бъде прието сериозно, но все още има нужда от много работа и ние сме тук, за да я свършим.
А: Четох за текстила, казваш, че в изложбата в Цюрих си искала да преобърнеш нещата – че текстилът не е само женска работа?
Л: Да, и също защото, разбира се, много артисти са работили с текстил, особено художничките-феминистки, появили се през шейсетте и седемдесетте, които са искали да работят с всички тези понятия за ръчен труд, работа вкъщи и текстил изобщо, понеже на това се е гледало като на феминистка сфера, извън общоприетата история на изкуството, извън внушителният наратив. И ние се припознахме като родени от тези жени, които са мислели така, феминизмът от тези времена. Но за нас не става толкова въпрос за спор в черно и бяло за мъжко и женско, твърдо и меко, аусайдер и облагодетелстван. Не мислим, че е честно при текстила , знаеш - ако имаш плетиво в една изложба, винаги е асоциирано с губене на време, връщане към деветнайсти век, преди модерните времена, когато жените са можели само това, защото не е било възможно да се развият професионално. И мислим, че е време на текстилът да се погледне по един по-задълбочен начин, не просто през тези полярни противоположности.
А: Мислех си също и за занаятът, защото когато говориш за бар Нова Популарна и идеята за салон, казваш „това е толкова прашен модел за контра-култура, че е перфектен за реабилитация”. Чудех се дали и изкусността в занаятът не е такъв прашен модел?
Л: Ами смешното е, че по същото време когато бяхме в Цюрих, Александра, имаше изложба в Музея за приложни изкуства, посветена на занаятът. Но беше по-скоро идеята за радикален занаят. Значи, неща като флашмоб с плетене и мъже, които казват: „Да, аз плета! Какво смяташ за това?”. Беше толкова клиширано, сякаш нещата могат да бъдат представени само през лупата на преобръщането и това ги прави модерни. Не мисля, че занаятът е прашасал, в съвременният свят има истинско завръщане към занаята, хората започват да съзнават: „Боже, хората, които наистина разбират от тези неща са мъртви или измират” и това определено е предимство. Мисля, че аз просто го възприемам като много интересна история, която можеш да използваш по свой собствен начин. И винаги трябва да мислиш, знам го заради научаването на всички тези стари техники за имитация на дърво и мрамор – велико е, обаче не е нищо, ако не е пропито с чувство за критичност. Не ме интересува занаятът, заради самият занаят, трябва да е част от по-широк дискурс. И също по определен начин беше прекрасно навремето да направим бар в Полша, защото тогава Полша толкова отчаяно се опитваше да се изравни с останалата част от Европа, с H&M и IKEA... И да направим нещо, което беше много ангажирано и свежо за Варашава в онзи момент, беше просто това, от което имаше нужда.
А: В такива места като Полша или България ми е странно онова желание за съвременност, при което се изтрива цялото ти минало, през цялото време, за да се обновят нещата и да преследваш нещо, без наистина да разсъждаваш какво се е случило в твоето място и какво е логичната последователност на историята?
Л: Или , ако се случва е по много символичен начин, използвайки символи на комунизма или нещо такова. Вместо наистина да мислиш за това как психологията на една страна се е променила абсолютно или ролята на жената се е променила, или.. Мисля, че това е нещо, което наистина харесвам в Брюксел, че все още има голямо уважение и признание за занаятите и миналото, страната и градът имат така сложно минало, че се разбира от самосебе си, не е нещо, което се нуждае от обяснения.
А: Използвала си архитектурни разрези или илюстрации на завършен интериорен дизайн, за да правиш огромни картини. Често, когато гледам работата ти имам усещането за театрален декор?
Л: Разбира се, че го има този момент, защото винаги ми е било интересно да манипулирам леко зрителя да чувства точно това, което аз искам той да почувства, и донякъде това може да се постигне с изумителен интериор на изложбеното пространство. Когато правя тези стаи, които са напълно обграждащи, ми се иска да накарам някой да се почувства сякаш е на различно място, а не в галерия...
А: По някакъв начин сякаш е влизане в картината?
Л: Да, и често, когато използвам фигури в картините си, те всъщност представляват теб, зрителят, и почти все едно те са отговор на фона на картината. Например направих тази картина с жена, която яде вечерята си в приятен интериор под доста порнографска картина.
А: Била е представена в Тейт?
Л: Да, наистина. Аз исках да покажа това изтощение, което чувствам, когато еротични и порнографски работи са използвани като декор, особено в света на изуството, също така в съвременната модна фотография – наистина е сексуализирана. Така че, исках да заявя моята позиция ясно, показвайки колко отегчена е тази жена, защото трябва да вечеря, заобиколена от тези репрезентации на жени, и тя би трябвало да представлява гледащият. Знам, че ти имаш предвид тази връзка с театъра, но аз съм доста резервирана към това определение, понеже често мързеливи журналисти се опитват да разчетат един вид разказ в интериорите, а често няма такъв, и всичко е просто за да се постигне ефект. Те казват, да, има някаква застинала драма, а всъщност я няма. И миналата година наистина направих няколко картини, в които имаше разказ, защото ми беше омръзнало хората да им вменяват разни неща и казах: „Добре, тази е на това място и там са били тези хора”. Но също така, видът живопис, който аз съм учила, е с качества за интериор. Театралната живопис е област, която ми е интересна, но за мен нещата се състоят по-скоро в онази изпипаност и нюансираност, характерни за интериорната живопис. Преди неща като Баухаус, хора като декоратора Оуен Джоунс и дизайнера Кристофър Дресър са изучавали детайлно цветовете, за да разберат поведението им в лично и обществено пространство, как те карат да изглеждат хората, как ги карат да се чувстват и аз наистина уважавам тези открития.
А: В Музея за съвременно изкуство в Сан Франциско или в Музея Лудвиг, ти си рисувала на място?
Л: О, да, така работих. Защото нямах ателие и трябваше да работя в музея.
А: Това е прекрасна идея!
Л: Хубаво е, защото е винаги топло и чисто, но освен това затварят в пет, така че трябва да си наистина организиран, трябва да пристигаш с всичките си материали и да работиш с разписание. Но във всички случаи е добър урок по дисциплина. И сега имам моето ателие тук, аз все още знам колко време и материали ще отнеме, но мога да го правя по пижама и да слушам музика.
А: А какво е влиянието на музиката върху работата ти?
Л: В последните две години намаля, защото вече не слушам толкова музика колкото преди и не я колекционирам така. Осъзнах какъв огромен ефект има музиката върху работата ми докато правех тези имитации на дърво и мрамор, в зависимост от това какво слушаш, то наистина влияе на резултатите, например мраморът може да стане много вълнисто-мек, ако слушаш Ерик Сати. На габа техно е абсолютно луд, толкова гневен. Музиката ми влияе прекалено и сега слушам дълги и много скучни аудио книги, същите истории отново и отново и е прекрасно. Някои комедии, въпреки че и комедиите могат да имат лош ефект, защото ако се смееш прекалено много линиите се разклащат...
А: Сега преподаваш в академията в Дюселдорф, култово място за преподаване? Помня, чу преди време ми беше казала как студентите ти са те питали „Защо да рисуваме едно CD, не може ли просто да го сложим на стената?”.
Л: Трябва да кажа, че не знам много за историята на академията в Дюселдорф и не вижда защо това да е необходимо, тъй като моят курс е много личен. Никога не съм била последовател на Йозеф Бойс или на някой от големите живописци там, не се чувствам горда да съм част от потеклото, понеже не съм. Чувствам се късметлийка, заради фактът, че те решиха да вземат на работа малко жени и то млади. И получих работата. Но е прекрасно, това е едно много свободно училище и студентите в моя клас са прелестни. Последната седмица направихме уъркшоп за историята на орнамента и аз подготвих малка лекция за това как можеш да видиш, да прочетеш нещо за характера на една цивилизация през орнаментите й. Вижда се стриктността и суровостта в културата на египтяните (ако си помислиш как са се отнасяли към робите си), а при гърците не става въпрос толкова за израз на власт, а по-скоро се забелязва този опит за съвършенство, за продължението на съвършенството в жест, както знаем, че е било в тяхната култура. Така че усещането е за едно много странно лично училище в рамките на училището, не мисля, че е нещо наистина задоволително, не мисля, че някога ще замести практиката ми, не си представям да бъда само преподавател, но със сигурност общуването със студентите ми ми радва много. Освен това в Дюселдорф нещата не са така впрегнати в теория и по някакъв начин е доста откъснат от арт сцената, места като Stadelschule във Франкфурт са много по-свързани с критичното мислене. В крайна сметка студентите ми са може би малко наивни и свежи, не така преситени и това е прекрасно. Но може би трябва да поговорим повече за рисуване и илюстрация, понеже от това се интересуваш ти. Имаме обще неща, и двете се интересуваме от илюстрация, която е асоциирана с книги и разказ, ти вършиш това наистина, може би можеш да ми дадеш малко съвети, защото това ми е интересно и на мен?
Ludwig Haus, маслена живопис, 2009, инсталация. Музей Лудвиг, Кьолн, 2009.
А: Не се осмелявам да ти давам съвети... Тази година щастливо започнах да осъзнавам колко неща не знам за илюстрацията. Защото до един момент бях много повлияна от Източноевропейската традиция, с по-реалистични, подробни илюстрации.
Л: И това е влияние от твоето детство, книгите, които си чела?
А: Определено, помня тази книга Буратино, на Толстой, имаше великолепни илюстрации. Но тук започнах да откривам холадската и фламандската работа, ориентирана повече към дизайн, където основни са типографията и функцията. Или пък френската школа, при която има специфична връзка между текст и рисунка, винаги трябва да има пространство за значението между тях. При тях има желание четящият да е по-активен, да създава вразката между двете.
Л: Бих искала някога да направя книга, в която илюстрациите не илюстрират текстът, но са напълно обединени с историята, така че да получаваш половината информация от текста и половината от рисунките. Така че там би имало пространство в текста, запълнено от рисунките. Все още не съм започнала, но мисля, че ще е интересно да опитам.
А: Мислех си, че съществува формула – ако имаш едно, две, три, прескачаш две.
Л: Ами аз направих илюстрациите към нашата модна колекция...
А: О, значи ти си направила рисунките с Кинго?
Л: Да, защото с Бека имахме всички тези разговори, добре, правим дрехи, но трябва да ги покажем на света, как ги показваме по начин, който да ни кара да се чувстваме добре. Защото ние в такава степен не харесваме модната фотография, винаги има този избор – дали да е приятен модел, който да ги носи или избираш приятелите си, в крайна сметка те изглеждат прекрасно на някой с хубава фигура, която да не е прекалено слаба, някой, който да е добър в показването им. И накрая поисках да се завърна към начинът, по който модата е показвана преди фотографията, идеята, че хората са можели да прочетат дрехите през рисунките, как изобщо е можело да разбереш? Всъщност същото е и с фотографията, защото все още неможеш да усетиш дрехата напълно, защото трябва да я докоснеш, да я облечеш. И така решихме да направим рисунки и после решихме да са на котки, а не хора, понеже не можехме да изберем кой би могъл да бъде. Един мой познат артист, чиято работа наистина харесвам, направи много рисунки на хора, които са голи при доста странни обстоятелства и той каза, че е донякъде, защото намира, че натискът на обозначителя се е превърнал в ограничение за дрехите, той просто не е можел да реши, не е искал да се случи това и ги направил голи. Много добра идея.
А: Аз мисля, че и идеята с котките е много добра. Защото не сте в клишето на представяне на дрехи, а същевременно е и толкова лично, защото това са твоите котки.
Л: Имам една много добра студентка в класа ми в Дюселдорф, казва се Джи Су, и през ваканцията моите студенти трябваше да напишат разказ, свързан с тяхната работа като упражнение да започнат да пишат за тяхната работа и то по начин, който да не отива към нормалните форми на писане за изкуство и теория на изкуството. И тя представи тази детска книжка, която беше правила преди няколко години, но никога не се беше чувствала способна да представи като своя работа в училището, по някакъв начил така се срамувала, мислела си, че всички мачо живописци ще й се смеят, че никой няма да я възприеме като изкуство,
тази детска история за проблеми по Коледа. И това прдизвика такава дискусия за това какво е изкуство, какво не е, какво е позволено и какво не и всички онези неща, които те карат да се чувстваш леко неудобно,
„О Боже, наистина ли ще мога да покажа това, мога ли просто да нарисувам котката си, това не е ли прекалено лигаво или момичешко?” И мисля, че се научих да бъда свободна колкото е възможно и да знам, че когато се почувстваш така, трябва да се оставиш на чувството, много е важно. И изведнъж можех да играя с цялата си любов към хора като Беатрикс Потър или Уолт Дисни. Защото няма нужда да се страхувам, че това не е истинско изкуство. Но не е и представено по ироничен начин. Това е и част от причината да направя изложбата с текстила. Защото чух няколко художника да си говорят, казвайки „Да, ще направя това, понеже това правят старите баби.” И аз си помислих, ами това е наистина проблематично, понеже няма нищо лошо в това, което правят старите баби. И не ми харесва тази идея за мъжете, които се възползват от тази аусайдерска позиция, през която са минали всички тези смели художнички-феминистки. Същото е и с илюстрацията, не трябва да се изразява в ирония или дистанция. Може просто да се прави. И пак да е наистина ангажирана. За мен винаги съществува този въпрос за уронването. Когато разучавахме шотландският текстил, попаднахме на всички тези, които преобръщайки го, са го уронили, като Вивиан Уестууд. За нас беше важно да не отидем в тази лесна реакция.
А: Винаги съм си мислила и за въпросът за функционалността, защото обикновено, когато хората чуят илюстрация или текстил, мислят, че е нещо приложно, което можеш да продадеш, функционално е, определено е...И така ми се случва в света на изкуството да ми казват, че това, което правя е твърде илюстративно, твърде разказвателно, а от друга страна, когато бях в Кралската академия тук, ми казаха „На кого ще можеш да продадеш тази книга, това е книга-предмет, книга на артист, не мога да си представя на коя целева група ще се хареса”. И когато си между две неща, никога не си в никое от тях наистина.
Л: Ами тогава просто правиш това, което искаш и игнорираш всички тези ограничения. Има артисти, които с лекота могат да са между двете, например Кай Алтхоф, при който нещата наистина функционират като илюстрация, но са уважавани и като изящтно изкуство. В крайна сметка предполагам, че се превръща във въпрос за областта на изящното и приложното изкуство. Проблемът за мен с изящното изкуство в чиста форма, особено с концептуалното изкуство или институционалната критика е, че е абсолютно оковано към света на изкуството. То има нужда от този огромен механизъм от музеи и галерии и критици, за да му придадат значение. Докато едни великолепни илюстрации имат по някакъв начин своята движеща сила и съществуват между различни светове и при все това съдържат критичност.