През 1997 г. в изложбата „Ars ex Natio. Произведено в България”1 Сашо Стоицов поставя мраморна плоча със златни букви в памет на показаната на същото място (двора на пловдивската къща „Мексиканска графика”) две години по-рано негова инсталация „Самоограничаващ сандвич”. Тъй като изложбата се занимава с проблема за националното, можем да тълкуваме този жест така: за художника единствената обетована земя е тази на собственото му творчество. Познавайки обаче несамовлюбения характер на автора, разбираме желанието му по-скоро да иронизира важността и вечността на изкуството, отколкото да ги подчертава. През същата година Стоицов открива и изложбата „Рисуването от натура най-близко до неправенето на изкуство” в Софийска градска художествена галерия, където също си позволява да подложи на съмнение една класическа вековна традиция. При това задава толкова сериозни въпроси и отправя предизвикателства с такава мекота, че те не звучат като ерес.
"Дупка в паркета", 1989, паркет, 165 х 165 х 2 см., фотография: Тодор Ненов / Галерия Сариев
Вече 30 години Сашо Стоицов присъства в изкуството някак безшумно, стъпвайки почти на пръсти, но понякога именно това ходене на пръсти оставя по-дълбоки следи. Няма друг автор от неговото поколение, който толкова се е променял и толкова е останал верен на себе си. На границата на 70-те и 80-те години на 20. век той се появява с големи фотореалистични композиции, които се отличават със своята хладна отстраненост. Самата техника – използване на фотоапарат, диапроектор, линия, лепенка, пръскане, изглежда почти богохулно във време, което възхвалява силата на ръкотворчеството.
"Едно семейство", 1979, маслени бои в/у платно, 140 х 180 см., фотография: Тодор Ненов / Галерия Сариев
Още по-драстично е това противопоставяне в емоционален план. Зрелият социализъм е период на обслужваща властта съпричастност. От художника се изисква да бъде приповдигнат, да се вживява, да участва страстно и позитивно в „общото дело”…На рационалността не се гледа с добро око; нейната вглъбеност се разпознава като критика. В едно скорошно интервю Сашо Стоицов казва, че когато е правил тези работи е вярвал, че хората са част от вселенско цифрово програмиране, което може да се възпроизведе не само от човека2. Не би могъл да изрече това в началото на 80-те – звучи напълно неприемливо и в пълен разрез с теорията и вярата на материализма. Съвсем очаквано картината „Програма Братанов“ не е била допусната от журито за представяне в самостоятелна изложба като отчуждена, твърде песимистична3. Подозирам, че и другите работи от серията не са били твърде харесвани, но са толкова категорични, че не е имало как да бъдат генерално отхвърлени.
В дясно: "Програма Братанов", 1980, маслени бои в/у платно, 140 х 180 см., фотография: Тодор Ненов / Галерия Сариев
Оттук е съвсем естествено, че Сашо Стоицов попада в авангарда на концептуалните действия на прага на прехода. Той не само участва в най-емблематичните за периода изложби, но и организира някои от тях като скрит лидер на „Група Благоевград“4. В работите, които създава по това време: „Бум в енергетиката“, 1988, „Домашна екология“, 1988, „Дупка в паркета“, 1989, има много политика и социална рефлексия. Те са свързани с драматичните идеологически промени и трагичното икономическо положение. В началото на 90-те той развива аукционистките, социално критически действия по-посока на по-задълбочен анализ на миналото. Прави го през неговите символи (петолъчки, търнокопи, лопати) в живописни творби, дървопластики и акварели в стилистиката на иконата или източната миниатюра. Прави го чрез иронично сакрализиране – оръдията на труда, превърнати в икони и олтари, покрити със златен варак, или като уголемява дотолкова мотива, че той загубва образа си, а заедно с него и конкретното си послание. Сашо Стоицов е единственият, който намира смисъл и мотивация да се занимава с миналото и неговата визуална риторика.
"Poems" 1, 2011, принт, пенокартон, 46 х 75 см. и "Снимка", 2011 принт, пенокартон,52 х 52 см., фотография: Тодор Ненов / Галерия Сариев
След заминаването си за Ню Йорк през 1998 г., той се появява почти неочаквано в България с изложбите си „Природно“ в НХГ, 2004, и „Водопад“, 20055. Те само на пръв поглед изглежда, че нямат нищо общо с предишното му развитие.
Наистина материалът е различен – стереопорен картон, цветни хартии и скочове, които изграждат триизмерни форми-имитации на природни елементи. Към това се прибавят и нежно-небрежни рисунки с цветни моливи. Като цяло впечатлението е за минималистичност, но и за бутафорност. Една паралелна реалност, която много напомня портретите от серията „Програма“ именно в поставянето на граница между видимото и ирационалното. Сашо Стоицов и сега се възползва от специфичното си, ненатрапчиво чувство за хумор, което някак по детски наивно си играе със света наоколо. Така и като на шега започва да пише своите кратки поеми върху табло за обяви в един нюйоркски бар, които се превръщат в проникновени наблюдения на околния живот без показно да претендират за това. Промяната или по-скоро развитието му проличава и в съпоставянето на две работи „Дупка в паркета“, 1989 (паркет), и „Паркет“, 2011 (пенокартон). Първата е създадена в болезнената реалност в годината на прехода и символизира именно това – пробивът в системата и всички последствия от това. Втората е създадена в привидно уютната действителност на Ню Йорк и оставя вкус за нещо временно, маскирано в цветовете на клоунадата, но изначално обречено и преходно. Колкото по думите на автора тя да внася „ведрост от сегашното време“, в известен смисъл поставя под съмнение и него. Работата е много типична за способността на Сашо Стоицов да ни провокира да мислим, като ни оставя с впечатлението, че просто се забавляваме.
--------------------------
1. „Ars ex Natio. Произведено в България”, Пловдив – стария град, 16 май-10 юни 1997, куратори Яра Бубнова и Мария Василева
2. Ножарова, В. Сашо Стоицов, в „Изборът. 43 изкуствоведи - 43 произведения“, С. 2011
3. При строго централизирания художествен живот до 1989 г. творбите дори за самостоятелни изложби се приемат и оценяват от жури, назначено от Съюза на българските художници
4. „11.11.1988“ и „11.11.1989“ в Благоевград
5. В галерия „Солерс“. През 2006 г. инсталацията е показана в Софийска градска художествена галерия и дарена на фонд „Съвременно изкуство и фотография“
Текстът е писан по повод откриването на изложбата на Сашо Стоицов "Дупка в паркета" в галерия "Сариев", Пловдив (декември 2011 - януари 2012).