Взех да чета новата книга на Антоанета Алипиева за българската лирика като една, която иска да разбере с трепет и добро настроение за 70-те, когато e родена. Освен че вече, разбира се, бях чела и учила в гимназията малко, в университета повече за този литературен период, аз с удоволствие действах с нещо, което се нарича културно-исторически усет. Усетът е някакво подмолно знание, което може още да научава и събира, но не може да подвежда спрямо вярно/невярно. Някак, за разлика може би от следващите поколения любознателни, излезли от училище без пионерски връзки и комсомолски карти, моето поколение сякаш разбира по-усетливо и „вътрешно присъщо” 60-70-80-те. Тази положителност означава по-усърдно търсене да научиш нещо ново и изглежда повече бдително следене за старото-известно.През 90-те ново/старо катастрофира и знаем какво се случи и продължава да се случва с тези смешни категории, без които мозъкът ни не ще да работи.
Участнички в Световния младежки фестивал в София през 1968г., снимка: Изгубена България
В книгата има 12 статии, писани една след друга върху различните аспекти на литературните 70-те. Исках да науча подробности. Антоанета Алипиева като съвестен литературен историк е пожелала да уедри периода. Това тя прави добре – обобщава иронично и по мъжки, трезво, със съвсем малки намеци на места за фриволност, в която може да влезе, но не си позволява. Вътрешно тече някакъв нейн анархизъм от детайли и коментари, които отгоре изглеждат като едри критико-социални означавания.
Първата статия е за културните, поведенчески и политически граници на 70-те, какво става след Априлския пленум, къде е идеологемата и къде идеологията. От статията за границите, та до края, книгата не престава да дърпа чертата и да разграничава 60-те от 70-те. Не че няма защо. Книгата концепира вътре в концепцията, избистря поне за 12 –ти път, колкото са статиите. Да не забравяме предната книга на Антоанета – „Българската поезия от 60-те години на XXвек. На повърхността. Под повърхността.”, както и това, че тя е съставител на антологията за поезията от 60-те. За нея е много важно това основно изчистване на сюжетите, последователността в значенията, силата на разграничаването. Ножът с две остриета, но изследователски разбираемо и дори необходимо. Така че книгата формулира и мисля, че това е традиционното положение на нещата в жанра. Имам спомен за книгата на Едвин Сугарев за експресионизма или другата на Цветанка Атанасова за кръга „Мисъл” и символизма. Моделирането на по-точното обобщение привнася нови неща, напомня, държи нащрек. Най-точният израз се губи в очакване на следващата статия/страница. Книгата чисти и преподрежда, стремейки се към по-голяма устойчивост, към една историческа сигурност, постоянно изкушение за историка на изкуството.
Има обаче още едно основание да се доуточнява – това, че 70-те „наистина оформят вътрешното взривяване на литературната монолитност.” От една страна, взривява, от друга – почти „безшумни” поети с естетически биографии. Колко точно маргинални в едно все още задължително-официозно време, което шикалкави при признаването на съществуващата /обаче/ естетическа конфликтност. Ето тази конфликтност сега Антоанета Алипиева уедрява, за да премести инерцията /все още в клетките ни/ на потулването, на заглаждането, на конюнктурното няма никой, пък и няма защо.
Някъде дотам задълбочава, че чак естествено се отварят ниши на хумористична ироничност: „Започнал е пробивът в природната менталност на българската литература”, „Не само жената е нова, еманципирана фигура, но и мъжът не е същият” или „Природното здраве на българската литература сериозно се разклаща през 70-те. Официозът продължава да работи за здравето като категория /смисъл, хармоничност, цялостност, спонтанност, традиция/.” Разбира се, по-често иронията в и между редовете не може да бъде разбрана от онези, у които, без вина, липсва усет за абсурда – езиков и държавен на тоталитарния маскарад. /”През 70-те жените всъщност не раждат” – когато говори за поезията на Миряна Башева и Екатерина Йоосифова/. Разделителната линия между 60-те и 70-те, все по-ясно видяна и формулирана, минава през най-различни културни етажи – в споровете на критиците, в литературните епиграфи, в университетския далчевизъм, във фигурата на поета, сред видовете митологии на двадесетилетието.
Уедряването става така мъжко и решително, че освен ефектът на очевидност, се получава и предозиране /Поетът наравно с Вожда?/. Така или иначе, обобщенията, то се знае, са рискови и изискващи повече четене, ако не, както в нашия случай, и живеене. Тъй като „често пъти администрация се припокрива с литературност по това време”, литературоведският език трябва да
бъде особено рефлективен, следейки двете търсени, но и изгубващи се планети на обществения социум – преди и след социалистическия тоталитаризъм. Ако поетът от онова време „покрива чрез биографията си изискваните от него поведение, теми и разбиране за изкуство”, по какъв начин литературният историк да разкрива неразчленимото тогава. Езиковата нормалност има за задача да покрие културната шизофреничност на две откачени епохи. Статиите в книгата чистят неспирно терена, за да кажат нещо допълнително. Когато червеят започва да гризе „духа на времето” под формата на „девалвация на официалните литературни топоси като смисъл, йерархия и престижност на естетиката”, убежища на смисъл стават литературните кулоари : литературните квартири, писателското кафене, писателският стол, писателските почивни станции. „Литературната придворна свита поддържа строг ритуал, литературните кулоари шутовски пародират този ритуал.” Статията за кулоарите ме накара да си представя чуто и нечуто, примерно, в една от почивните станции във Варна или Хисаря. Ясно е, че книгата на Ант. Алипиева е „контекстова”, възстановяваща чрез здрав разум било-то. /Тук, без връзка, ще кажа, че най-„контекстовата” литературна фигура, която познавам, е Светлозар Игов/. Метафората на кулоарите извиква една друга важна за пространството посока на столицата и провинцията с всички произтичащи от това литературни и паралитературни последици. Последните се услаждат вечер, под лозницата посред разнообразието на салатите. Да снишиш стила и научността, разбивайки десетилетната литераурна клюка – дали е само предмет на мемоара? Книгата на Алипиева загатва, наистина бързичко и семпло, че отговорът е „не”. Тя прави също и бърз преглед на преводното дело на десетилетието, както и на критическия жанр „литературен портрет”.
Вярно е, че книгата препуска делово през литературните 70-те, но тя гарантира своя опит не само да има, но и да даде едно балансирано нееднопланово разбиране за трудното литературно десетилетие. Накрая тя завършва с четири илюстрации върху поезията на Борис Христов, Иван Цанев, Иван Методиев и любимата ми Екатерина Йосифова. Поезии, към които бих се връщала многократно с още критически книги, стига да има.